"Вакханки": да спреш да наблюдаваш себе си, за да започнеш да виждаш

Какво означава да виждаш, когато очите не са достатъчни? Във "Вакханки" на Явор Гърдев този въпрос минава през Тирезий – фигурата, която сякаш разбира случващото се отвъд видимото и предупреждава за последствията от отказа да приемеш онова, което не можеш да обясниш.

След разговорите с директора на Народния театър Васил Василев, композитора Калин Николов и актьорите Иван Николов, Мартин Димитров, Надя Керанова, Иван Юруков и Александра Свиленова поредицата "По следите на "Вакханки" продължава със Самуел Финци – в ролята на Тирезий в спектакъла на Явор Гърдев.

Епидавър поставя актьора пред пространство, което лесно може да изглежда необхватно. За Финци обаче мащабът на античния театър не променя същността на актьорската работа. Напротив – самата архитектура на мястото сякаш е създадена така, че да сближава актьора и публиката. Работата с микрофони допълнително засилва това усещане – актьорите чуват собствените си гласове и така сякаш получават потвърждение, че са чути.

Но пространството има и друга сила. То едновременно прави човека малък и го поставя в борба с природата и архитектурата. Именно в този контекст Тирезий придобива особено значение.

В античната литература слепотата често не е свързана с невъзможността да виждаш, а с друг тип зрение. За Финци Тирезий вижда какво ще се случи, ако Тива и обществото откажат да приемат силата, която идва отвън – сила, за която няма рационално обяснение, но с която човек трябва да намери начин да съществува. Предупреждението му е точно в това – тази разрушителна сила да бъде овладяна така, че да не разруши цялото общество.

Тогава въпросът за слепотата се обръща. Кой всъщност не вижда? В ситуацията на "Вакханки" това може да бъде Пентей, обществото, а и самите ние.

За актьора обаче виждането започва от друго място – от отказа да се наблюдаваш непрекъснато.

Актьорът трябва да спре да наблюдава себе си и да се предаде на други, по-необясними импулси.

Това е и един от важните въпроси в спектакъла – какво се случва, когато различният вече не е извън обществото, а е част от него. Страхът от непознатото според Самуел Финци е естествена човешка реакция, но човек трябва да се научи да приема онова, което първоначално му изглежда странно или необяснимо. Пътят към това приемане минава през познанието, възпитанието и готовността да отвориш очите си, вместо веднага да отхвърлиш различното.

В работата си по "Вакханки" Финци не търси някакви предварително зададени "висши цели". За него задачата на актьора е конкретна – да разкаже историята и да направи текста достъпен за зрителя. Какво ще направи той с разказаното, вече е негова работа.

Това отношение към текста се среща и с въпроса за езика. Спектакълът се играе на английски, а за актьора, който работи на различни езици, това е част от професионалния му опит. Самуел Финци не гледа на езика като структура от правила.

Основният принцип за мен специално е в това да се отнасяш към какъвто и да било език по-скоро като към музика, отколкото към структура, граматически и синтактични правила.

Във "Вакханки" това се оказва особено важно. Самият текст носи силно музикално измерение – ритъм, метрика, строгост на стиха. И точно тази музикалност помага на смисъла да достигне до зрителя.

А какво се случва, когато действието не се показва пред очите ни, а се разказва?

За Финци и разказът е действие. Когато разказваш нещо, ти се опитваш да повлияеш на човека, на когото го разказваш. Самото въздействие вече е действие.

В тази логика се вписва и един от отличителните елементи на спектакъла – неговият трудно определим жанр. Финци вижда в режисьорското решение на Явор Гърдев желание едновременно да бъде изграден прецизен свят и да бъдат оставени пространства, в които могат да се случат непредвидими неща.

За него това е особено интересно именно защото не всичко е предварително фиксирано.

Това усещане за свобода присъства и в начина, по който Самуел Финци излиза на сцената. Спокойствието му преди представление не означава липса на тръпка. Той има нужда от онзи момент, който го държи буден и променя скоростта, с която работи вътрешният му "компютър". Ако предизвикателството не дойде отвън, актьорът трябва сам да го предизвика.

Според Финци представлението вече е влязло в телата и ритъма на актьорите и тъкмо това им позволява да се адаптират бързо към различните пространства.

За всичко това спомага и музиката във "Вакханки". За Самуел Финци тя има конкретен глас – този на Мартин Жак от The Tiger Lillies. Текстовете на песните функционират като коментар към случващото се и към самия разказ. Актьорът открива в това решение и брехтианска дистанция – възможност различните нива на спектакъла да разказват едновременно, понякога дори противоречиво, но да изграждат една обща картина.

И така "Вакханки" остава пространство на срещата – между рационалното и необяснимото, между действието и разказа, между езика и музиката, между строго изградената форма и възможността нещо непредвидимо да се случи.

Може би именно там е и смисълът на Тирезий – да виждаш не непременно повече от другите, а да бъдеш готов да приемеш онова, което не можеш веднага да обясниш.

А това е и една от възможностите, които театърът предлага – да спрем за момент да наблюдаваме себе си и да се оставим на случващото се.

Целия разговор на Таня Димова със Самуел Финци можете да чуете в звуковия файл.