Дионис, който ни кара да се запитаме кои сме

Какво се случва, когато онова, което наричаме "друг", се окаже част от самите нас? Във "Вакханки" на Явор Гърдев Дионис идва отвън, но всъщност разклаща нещо, което вече съществува вътре в общността – желанията, страховете, хаоса и въпросите за собствената ни идентичност.

След разговорите с директора на Народния театър Васил Василев, композитора Калин Николов и актьорите Иван Николов, Мартин Димитров, Надя Керанова, Иван Юруков, Александра Свиленова и Самуел Финци поредицата "По следите на "Вакханки" продължава с Леонид Йовчев – в ролята на Дионис в спектакъла на Явор Гърдев.

Когато разговаряме с Леонид Йовчев в Епидавър, впечатлението от мястото вече е неотделимо от преживяването на спектакъла. Античният театър е част от Асклепиона – място за лечение, в което театърът също е бил възприеман като възможност за лекуване на душата. Разположението сред природата, откритото небе, планините, звездите и дори животните наоколо превръщат пространството в нещо повече от сцена.

За Йовчев Епидавър има и друг ефект. Вместо да притиска актьора с мащаба и историята си, мястото носи спокойствие. Самата форма на театъра създава усещането за пространство, което те "прибира" в себе си, макар да побира хиляди зрители.

И именно на тази сцена Леонид Йовчев е Дионис.

Богът на театъра, виното, празника, свободата и разрушаването на границите. Но и богът, който трудно може да бъде определен с една дума или задържан в едно състояние.

"Трудното на боговете е да бъдат уловени" , казва актьорът.

За него Дионис едновременно може да бъде отмъстителен и нежен, страшен и внимателен към хората. Той не притежава само една форма и едно лице. През различните епохи и традиции образът му се променя, а границите между отделните божества и техните качества непрекъснато се размиват.

Затова и опитът да бъде обяснен Дионис единствено като бог, който идва да отмъсти за смъртта на майка си, не е достатъчен. Зад тази история стоят въпроси за идентичността на човека и на самото общество – въпроси, които започват от античността, но не остават там.

Защото хаосът, който Дионис носи, не се появява изведнъж. Той е част от човека от самото начало – от момента, в който започваме да си задаваме въпросите защо сме се родили, кои сме, какво правим тук и какъв е смисълът на съществуването ни.

Леонид Йовчев говори за този хаос като за бездна, която през цялото време чака да срещне погледа ни. А когато погледнем към нея, тя също поглежда обратно.

И точно тук "Вакханки" се среща с една от най-трудните теми в пиесата – чудовищността на желанията.

Какво означава да не познаваш собствените си желания? Ако те са част от това, което сме, тогава можем ли да кажем, че познаваме себе си, ако не познаваме тях?

Тези въпрос стоят в основата на историята на Пентей и Дионис.

Ако аз съм своите желания и аз не познавам своите желания, кой съм аз?

Във "Вакханки" желанието не е просто личен въпрос. То може да се превърне в обществена опасност, когато човек се опита да контролира онова, което по природа не подлежи на контрол. И тук идва и хюбрисът – преминаването отвъд границата, която човек смята, че има право да не прекрачва. Но в разговора с Йовчев тази граница не изглежда еднозначна. Преминаването ѝ може да бъде наказание, но може да бъде и жест на смелост, на опит да се премести самата граница.

Това е един от парадоксите на Дионис. Той идва като другия, но другият не се намира извън общността. Той е вътре в нея. И ако отказваме да го приемем, не е ли това отказ да приемем част от самите себе си?

Според Леонид именно страхът, че не познаваме себе си, ни кара да се чувстваме несигурни. Човешкото съзнание има своите предели и когато срещне нещо отвъд тях, то започва да се чувства застрашено. Навярно затова и трагедията ни позволява да гледаме към онова, което иначе бихме избегнали.

Театърът се превръща в огледало на бездната, но огледало, което ни дава дистанция. Можем да видим страховете и желанията си, без непосредствено да бъдем застрашени от тях. Във "Вакханки" това огледало е особено силно, защото самият спектакъл играе с въпроса за идентичността.

Къде е Дионис?

В бога? В актьора, който го играе? В жреца? Във вакханките? В групата? В онези, които го приемат, или в онези, които го отхвърлят?

"Всичко е противоречие и ние всички сме един Дионис, който е и едното, и другото", припомня Леонид Йовчев.

Приети и отхвърлени. Свободни и уплашени. Уверени, че знаем кои сме, и готови във всеки момент да открием, че не сме.

Тази игра с идентичността присъства и в самата структура на спектакъла. Вакханките не са просто последователки на Дионис. По думите на Йовчев те са и самият Дионис по някакъв начин. Чрез тях спектакълът продължава да размива границите между отделните лица и роли. А фактът, че те са жени и чужденки, допълнително разклаща установения ред. Срещу тях стои хорът на мъжете – гражданите, които защитават представата си за общност и ред.

Така "Вакханки" започва да говори и за социалните граници – за това кой има право да принадлежи, кой може да бъде различен и какво се случва, когато онзи, когото сме поставили отвън, се окаже част от самите нас.

Мястото на Епидавър добавя още един пласт към този въпрос. Тимелето, храмът, сцената, природата и откритото небе не съществуват отделно от спектакъла. Те са част от цялото преживяване.

"Природата също по някакъв начин има очи, уши и е с нас тук",  разяснява актьорът.

Може би затова Леонид Йовчев описва преживяното в Епидавър като своеобразна тиха и приятна лудост. Невъзможността напълно да обхванеш всичко, което се случва на това място, създава усещането за втора реалност.

И това усещане продължава и когато спектакълът напусне Епидавър. Защото театърът вече е в актьорите. Те го носят със себе си – от академията, от първите представления, от всичко, което са гледали и изиграли. Епидавър е едно от местата, в които тази история е започнала, но не е единственото място, в което тя може да продължи.

Английският език, на който се играе спектакълът, също първоначално създава дистанция. За Йовчев това отчуждение от текста има и положителен ефект в репетиционния процес. Постепенно обаче езикът престава да бъде препятствие. Той става единственият общ език, на който тази конкретна постановка може да съществува.

И точно това се случва и с останалите противоречия. Не е необходимо да бъдат разрешени, а просто да останат видими. Защото човекът, както и Дионис, не може да бъде уловен в едно-единствено състояние.

А когато стоим на този ръб – между реда и хаоса, между познатото и непознатото, между "аз" и "другия" – има и нещо тревожно, и нещо привлекателно.

За Леонид Йовчев най-важното напомняне е просто - да сме живи, но да сме живи заедно.

Това е и един от най-съществените въпроси, които "Вакханки" оставя след себе си. Не как да овладеем хаоса, нито как да се предпазим от различния, а как да живеем с онова, което не можем напълно да разберем – в себе си, в другия и в света около нас.

Защото Дионис не идва само да разруши реда. Идва да ни покаже, че редът никога не е бил единственият възможен начин да съществуваме. А понякога, за да разберем кои сме, трябва първо да приемем, че не знаем

С Леонид Йовчев поредицата "По следите на "Вакханки" стига до своя предпоследен епизод. Следва срещата с режисьора Явор Гърдев – тя ще събере още от нишките на този спектакъл и ще ни върне към въпросите, от които започна пътуването.

Целия разговор на Таня Димова с Леонид Йовчев можете да чуете в звуковия файл.